РЕДЖЕБ КЮПЧЮ
28.09.1934 - 26.04.1976
 

A3 НЕ СЪМ ЧУЖДЕНЕЦ, A3 СЪМ ТВОЙ СИН

Болезнени ще бъдат тези спомени за един винаги весел човек. Реджеб имаше необикновен, къдрав смях. Когато се смееше, а той се смееше често, витрините на „Малина" и „Куба" дрънчаха от смеха му, а по улиците минувачите се обръщаха с любопитство или възмущение.
Когато ме запознаха с него, ми изглеждаше чичка - обикновен на вид, с мустак, плешивичък, много як, нисък - същински борец. Обаче като се взреш по-внимателно и по за дълго, не може да не те поразят изразителните му будни очи, изсечените като с длето черти на лицето - мъжествени и благородни.
Веднага се харесахме. Има такива хора, с които от първата среща разбираш, че ставате приятели за цял живот. А той ми остана един от най-добрите приятели наистина за цял живот.

с Недялко Йрданов 1974 год. 1958 год.

Днес етническият проблем отново се поставя на дневен ред, след като се смяташе разрешен. През какви ли не перипетии премина този изкуствен за България проблем. За нас с Реджеб, той никога не е съществувал. Не само между мен и него, а и между Реджеб и всички бургаски поети. Митко Велинов шеговито го наричаше „турчина" и в това влагаше много любов и нежност, защото те двамата бяха неразделни на масата и дори бяха намислили един пешеходен поход от Бургас до Лайпциг в чест на 100-годишнината от рождението на Георги Димитров. Това беше обект на много закачки, защото те стигнаха само до Бургаските минерални бани и се отказаха.
Живеехме, както казах, много весело и по братски. Реджеб, беше душата на компанията ни, духовит, сладкодумен, речта му гъмжеше от мъдрости и метафори. Той беше поет до мозъка на костите си. Мислеше и пишеше като древен мъдрец, а имаше съвсем скромен произход.

Роден беше в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го беше запратила в Бургас. Имаше прекрасна жена, красива и строга - албанска туркиня - Джемиле, и двама синове - Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говореше български и беше учителка в квартал „Комлука". Самият Реджеб беше сменил няколко професии - черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък".

Живееха в едно мазе, където не влизаше никакво слънце. Слънцето просветваше, като отражение от прозореца на съседния жилищен блок. Този образ се е запечатал в съзнанието ми, когато превеждах стихотворенията му за първата му книга на български език. Реджеб пишеше ту на български, ту на турски език.

...Само малко светлина,съвсем малко светлина исках да донеса в стаята си - светлина колкото пшеничен сноп да донеса с ръцете си исках. И големият ми син, който е седемгодишен, пръв се притече на помощ с ръцете си детски. Той нарисува слънце -едно смешно, но истинско слънце. Той нарисува гълъб, който кълве слънцето. А малкият ми син, които е само на пет години, ту гледа към батко си, ту гледа към мене, изумен от това, че слънцето е вече наше. Всъщност истинското слънце е кацнало на прозореца отсреща и ни маха с ръка, и се смее като съседско момиче...

Най-после през 1967 година, Реджеб получи един просторен, слънчев апартамент в комплекс „Изгрев". Беше безкрайно щастлив, правихме трудови дни да го лъскаме и да го чистим, после те с Джемиле идваха да помагат за моя апартамент. Дружеството на писателите беше вече фактор в културния живот на Бургас и партията се грижеше за членовете му. Лека полека всички бургаски писатели бяха настанени в нови квартири. Христо - също, в апартамент близо до Реджеб. Всъщност Христо ме запозна с него и със свойствената си патетичност каза, че това е най-добрият поет между нас.


Когато се запознахме, Реджеб имаше вече две издадени книги със стихотворения на турски език, в издателство „Народна култура". Казваха се „Животът не е сън" и „Въпросите продължават". Това тогава се поощряваше, такава беше официалната държавна политика. Българите от турски произход (както ги наричаха тогава) имаха привилегии при влизане в университета, имаха два свои органа - „Йени ъшък" и „Йени хайат", имаха свои театри в Кърджали, Разград, Шумен... Имаше специални емисии в Националното радио на турски език. Не помня как беше с телевизията. Всичко това ни изглеждаше съвсем нормално, така както беше с арменците, които също имаха до едно време свои училища.
Колко пъти се смени тази конюнктура! Как зорлем почнаха да ни делят на българи и турци, когато всички тогава бяхме само и единствено българи.


Реджеб беше българин и имаше самочувствието на български поет. Никога не беше ходил в Турция и до края на живота си не отиде. Програмното му стихотворение се казваше „България". Беше го написал на български език.

БЪЛГАРИЯ


Аз не съм чужденец.
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища. по които вървях и вървя.
Като дете, когато прохождах, паднах и целунах земята ти и с тази целувка направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук,
на твоята земя.
Тъй както първата любов, и тази моя първа крачка не се забравя, не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои -
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син

и мои са твоите пътища.

 

 

 

С Джемиле и поета Сабахатин Байрам в Бургас.

 

 

 

1966г. с Азис Несин и семейството му в Приморско.

   

Помня, че през 1965 година Яшар Кемал, Факир Байкурт и Азис Несин му бяха дошли на гости. Бяха турски писатели комунисти и нашите служби не им попречиха да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб. По-късно това вече се смяташе за национално предателство. Бяха удивени от абсолютния литературен турски език, на който пишеше Реджеб - беше го изучил сам от книгите. Но той пишеше и на български също толкова добре, само че не му се удаваше класическият стих, а в поезията му на турски имаше много музика. Казваше ми: „Понякога стихотворението ми се ражда на български, понякога на турски, и аз самият не мога да си обясня как става това."

Варненското издателство предложи да му издаде книга на български език и аз се заех с превода. Беше 1967 година - годината на разведряването и относителната демокрация, малко преди чешките събития. Реджеб ми даваше подстрочници, четеше ми стиховете си на турски език, за да усетя ритъма и римите, както и атмосферата в тях. Превеждах с голямо удоволствие, почти буквално.

С поетите Христо Фотев (в дясно) и Николай Цонков (в средата)

Една дълга гора... Едно утро без край и начало... Но и в него дори има хора,
които да чупят сърцето ми - моето страшно чупливо сърце беше някога цяло и едно-единствено слънце отразяваше
някога в себе си.
А сега е разчупено то на парчета
безбройни във мене, затова всяко малко парче едно слънце сега отразява.
Колко много парчета във мен!
Колко много слънца отразени! Може би затова все по-светло,
все no-светло сърцето ми става.


Но имаше и стихотворения, които не се нуждаеха от никакъв превод - той си ги беше написал на чудесен български език:


ФРАГМЕНТ
Аз съм трапчинката на твоята буза - когато се усмихнеш, появявам се аз.

ИЗПОВЕД
Тръгнах ей така, босичък
по голямата земя.
Изгоряха ми нозете. Сърцето ми изгоря.
Не изгаряйте, нозе. Сърце, не изгаряй.
Аз съм още в началото на пътя,
в началото на пътя.

В книгата имаше и стихотворения за разочарованието, за съмненията, за въпросите, които си задаваме, вървейки по пътя.
 Заглавието й „Хайде, приятели мои, да тръгнем".

За едни - море е щастието, а за други - птиче мляко.
Тъй е в краткия живот.
 Колко струва днес,
кажете ми, да живееш със илюзии
кажете ми, да си малък Дон Кихот.


В заключителното си стихотворение - поема Реджеб казваше:


Ето, аз съм такъв.
Винаги,  като водата прозрачна, която друг цвят не приема.
Може би тук е светлата трудност да останеш поет.
В сърцето си нося такава любов,
че светът бих могъл да обгърна със нея.
Но за жалост в очите на някои хора,
това нищо не значи.
Подлецът е винаги по-щастлив от поета,
но кажете ми: кой е издигнал паметник на Подлостта?
И ако някой желае да провери
 кой съм аз и каква е моята самоличност...
И ако лицето ми изглежда подозрително,
и не е съвсем нежно,
и не е съвсем весело
 кажете му, приятели мои:
от вятър и слънце изгоря лицето му,
от тъга и обич изгоря сърцето му.
Хайде приятели мои, да тръгнем!

1969 год.
 

Книгата на Реджеб беше празник за нас, но беше посрещната със странно мълчание. Единствен Михаил Неделчев написа отзив в списание „Септември". И изведнъж унищожителна редакционна статия във вестник „Йени ъшък". Нямам тази статия в архива си и не знаех кой е нейният автор, много години след това Джемиле ми написа вече от Турция:

...Унищожителната статия, поместена в „Йени ъшък", беше написана от Шюкрю Тахиров с ново име Орлин Загоров.  Същият е бил от Кърджалийския край, може би е на работа в София...

Беше ясно, разбира се, че тази статия е поръчана. Една от причините беше упоритото нежелание на Реджеб да прибави едно ,,-ев" към фамилията си. Не от някакъв турски национа­лизъм, както се опитваха да го тълкуват, а просто защото искаше да запази достойнството си - своето и на своя род. Помня, че в „Работническо дело" веднъж го бяха подписали Реджеб Кюпчиев и той написа протестно писмо. Всъщност той беше единственият тогава, който се пребори за своето автентично име - Реджеб Кюпчу.
В статията Реджеб беше обвиняван в екзистенциализъм, без авторът й да знаеше какво точно означава тази дума. Тогава това обвинение беше доста модно - нашата идеологическа кри­тика правеше на пух и прах Жан-Пол Сартр. Имаше и прикрити намеци за национализъм, но всъщност прозираха голяма завист и злоба към таланта му.
Бях потресен, защото се чувствах едва ли не съавтор на тази книга. Реджеб се правеше, че не му пука дори, когато го уволниха - той беше дългогодишен кореспондент на същия вестник.
Тогава написах едно писмо до Георги Джагаров. Написах го от името на писателската ни група. Ето го това писмо. Цитирам го, защото е характерно за онова време и като начин на пи­сане, и като лексика.


ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ДР. ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ

Другарю Джагаров,

Групата на СБП - Бургас, се обръща към Вас, за да изрази своето категорично несъгласие с неверната и извратена оценка на в. „Йени ъшък" за стихотворенията на бургаския пост Реджеб Кюпчю. Талантливият поет Реджеб Кюпчю в своята оптимистична и своеобразна поезия възпява красотата на човешкия порив, вечния стремеж на човека към новото и неизвестното, великата сила на човешкото приятелство. Една от основните теми в неговото творчество е България. С искрен патриотизъм Реджеб Кюпчю се обръща към страната, в която се е родил, в която живее, в която е погребал своите родители:

„Аз не съм чужденец,
аз съм твой син."

Нима може такава поезия да се окачествява като екзистенциалиетична, идейно нездрава и т.н.

Името на Реджеб Кюпчю е еднакво популярно и сред читателите от турски произход, и сред българските читатели.

Жалкото е, че своето неправилно, безпринципно и тенденциозно отношение към поезията на Реджеб Кюпчю редакцията пренесе и към личността на поета. Той беше незабавно уволнен от работата си като кореспондент на вестника и от три месеца е без заплата, с две деца.

Групата на СБП - Бургас, Ви моли да вземете отношение към тези факти и да помогнете за отстраняване на явната несправедливост към талантливия поет Реджеб Кюпчю.

3 април 1968 г.
СЕКРЕТАР НА ГРУПАТА НА СБП - БУРГАС Недялко Йорданов


Нямам ясен спомен за резултата от това писмо. Джагаров по принцип имаше добро отношение към Реджеб и го ценеше, като поет и вероятно си е казал становището, защото кампанията спря, но Реджеб не се върна във вестника. Беше много як и не се плашеше от физическа работа. Точно тогава се смени политическата конюнкту­ра, събитията в Чехословакия изостриха идеологическата бдителност, на интелигенцията вече се гледаше с подозрение. Реджеб работеше в пристанището, после - в някакъв завод, и все не се застояваше на едно място. Не можех да му по­могна вече - аз самият бях уволнен от театъра.

После просветна. Дойде 1971 - годината на разведряването. Председател на Окръжния съвет по изкуство и култура (ОСИК) в Бургас стана художникът Тодор Атанасов. Всъщност той беше и художник на книгата на Реджеб и много искаше да му помогне. Тошо беше външно груб и недодялан, но имаше топло и сантимен­тално сърце. Бяхме станали добри приятели - той илюстрира и две мои книги. Рисуваше реалистично, но с много нежност и поетичност - беше график - струва ми се, един от най-добрите български графици тогава.

Ето одисеята на търсенето на работа на Ред­жеб така. както съм я отразил в моя дневник от 1971 г.

3юли
Реджеб е доста време вече без работа, горд е, не иска да праща стихове на в. „Йени ъшък", защото ще му побългарят името. Беше няколко месеца сондьор. После бил един ден в млекоцентралата. През този ден прясното мляко излязло със 7 бутилки повече. Бригадирът се учудил а Реджеб казал:

 „Какво се чудиш - това е майчиното мляко, което ми изкарахте през носа” и напуснал.

5 юли
С Тошо Атанасов обиколихме много хора за работа на Реджеб. Няма никъде.

6 юли
Сутринта - събиране в ГК за концерта в чест на 80-годишнината от създаването на БКП. Невероятно смешно беше как група партийни и културни дейци  „сътворяват " сценарий колективно. Имах разговор с Митю Желязков, той ме гледа вече с респект и се държи едва ли не сякаш съм му първи приятел. Използвах случая и му поставих въпроса за работа на Реджеб. Не посмя да възрази както едно време, когато каза:      ” Той ще псува бълга­рите и ще ги заплашва, че ще ги изколи - ние ще му търсим работа. "
.

Това беше абсолютна инсинуация, с която оправ­даваха отношението си към Реджеб. Пуснаха тази лъжа в обръщение веднага след статията в „Йени ъшък". Реджеб дори не се ядоса и нехайно я подми­на, без да си даваше сметка, че това вече е вписано в досието му. В интерес на истината аз също не знаех, че той никога няма да произнесе такива думи. Но този донос му е държал влага всъщност до края на живота и след това пренесен върху неговото семейство.

3 юли
Заведох Реджеб при Цена в ОСИК - ще му даде контпрактация на една пиеса, която пише. Най-после някакво разрешение на него. Ходи със скъсани обувки и няма пари да си купи други.

26 юли
Говорихме с Митю Желязков за Реджеб. „Йени ъшък" не го искал имали голям материал, събран срещу него - кореспонденции и др. за неговия „национализъм".

27 юли
Реджеб пак е зле малкият му син е болен от жълтеница, всеки ден му носи лимони и други скъпи неща за ядене.

18 август
Вчерашният  „протокол " за пиесата на Реджеб предадох сутринта в съвета за култура. Детето му не е оздравяло напълно и трябва да заминат за с. Куклен, а нямат пари. Дано до събота му дадат още 150 лева.

30 септември
С Тошо Атанасов дълго умувахме за работа на Реджеб, който продължава да гладува. Може би ще се уреди нещо във фотографията, но трябвало да се изчака Митю Желязков.

1 октомври
Реджеб е назначен! Най-после, след толкова дълга борба. Горкият, крие се вкъщи и не знае нали взе командировка за Стара Загора  й яде парите, без да е заминал.

19 октомври
Реджеб най-после приел работата. Слава богу!

1958 с Джемиле и Реджеб в Бургас
 

Във фотографията намериха някаква синекурна бройка и Реджеб дълго се колебаеше дали да приеме. Не беше свикнал да получава пари. без да работи. Все пак Бургас беше едно спасително островче за него и тук никой не го караше да сменя името си. Беше заобиколен от приятели, но разбира се и от врагове. Правеха му умишлено провокации, дразнеха го нарочно по кръчмите и после доносничеха срещу него. Веднъж Реджеб, който рядко губеше самообладание, беше хванал със здравите си като клещи ръце един такъв „доносник" и го бухнал в земята, после - в ареста. Няколко пъти ходихме да го вадим оттам.

И внезапно го връхлетя голямото нещастие.
Пристигна запъхтян и разплакан вкъщи. Никога не бях го виждал да плаче. Уплаших се още преди да ми каже какво се е случило. А се беше случило най-страшното. Първородният му син Юнал - неговата радост и гордост, се беше разболял от левкемия. Открили я случайно - имал зачервено гърло дълго време, направили му кръвна картина и открили рака в кръвта.

Хукнах с него до София, помолих Джагаров да му отпуснат някаква помощ за скъпите вносни лекарства - той вече беше в Държавния съвет и наистина помогна. Няколко месеца продължи агонията на 14-годишния Юнал.

Няма да забравя ритуала на погребването. За първи път присъствах на мюсюлманско погребение. Съблякоха момчето голо и го завиха в един бял чаршаф. А после Реджеб сам го спусна в изкопания гроб. Плачеше като малко дете никога не съм очаквал да го видя в такъв вид. Джемиле беше като истукана, държеше се - тя самата си знае какво и е коствало това. Сякаш предчувстваше, че ще й трябват много сили за следващите изпитания. А те се стовариха върху нея едно след друго със страшна сила и жестока последователност.

Двамата се втурнаха панически да създават деца. Беше им останал само Ердинч - тогава 11годишен. Имаха добро жилище, двамата работеха - и смятаха, че имат всички условия да раждат.

Първо се роди момчето. Кръстиха го пак Юнал. Едно русичко, слабичко момче.
След това се роди момичето. Не помня как го кръстиха. То живя само няколко месеца и почина. А след това почина Реджеб ! Внезапно! Неизвестно как?
 Във Варна, посред бял ден на една пейка в градинката пред градската баня.

На 42 години.
Човек с желязно здраве.

Казаха, че получил инсулт.

После - някаква друга версия, че е убит с удари по главата. Пуснаха слух, че това са извършили турски националисти.

И до днес не е ясно как точно е починал.
Бях на постановка в Ленинград по това време. Беше 26 април 1978 година.
Успях да пристигна за погребението.
Видях го - мълчалив и покрит с цветя - беше положен в нашата писателска канцелария за по­клонение.

Ходех понякога на гроба му. И си говорех с него:

Здравей!
Дойдох. Дали ме чу, приятелю Реджеб Кюпчю ?  Над гроба ти припада мрак. Излез и засучи мустак, изтупай се от пръст и прах и ме залей със къдрав смях.

с Джамиле в София
По здравите ти рамена поникнали са семена, ала защо не искаш ти да ги изскубна аз? Прости!
Над нас изгрява месец рус. Да влезем в този автобус, на гарата да слезем пак и в „Куба" да подгънем крак.
Във мене ужасът расте...
Вземи от моето БТ и разкажи ми, за да знам какво е там?
Какво е там?
А механизмът е тъй прост: днес ти ще бъдеш моят гост, а в кой ли ден и в кой ли час на теб ще погостувам аз.
Така че да се веселим - не можем да се разделим със нищо, с никого
дори,
когато тихо изгори във мозъка ни сиво-бял огнеупорният кристал.

И започна новата черна страница в семейството на Реджеб Кюпчю. Джемиле намираше утеха в двете си момчета Ердинч и Юнал. Чудех се как смогваше с малкия Юнал и учителстването. Ердинч растеше буен, като баща си и като всички момчета на неговата възраст. И все по-често започнаха да го прибират в милицията. Имаха зъб на баща му и си го изкарваха на сина му. Аз се чувствах отговорен за момчето, а то ме чувстваше като баща.
„Бият ме така, че да не оставят белези, бият ме по бъбреците..." - оплака ми се Ердинч.
Тръгнахме със Стойчо, Илия и Христо да го спасяваме. То започна да учи в училището по туризъм в Поморие.

И един ден ни запушиха устата. Ердинч бил изнасилил малолетно момиче и ще бъде осъден. Осъдиха го на 5 години и го пратиха в Бургас­кия затвор. (Много по-късно разбрахме, че момичето съвсем не е било малолетно, че е искало да оттегли иска си. който са й наложили, но не му разрешили.)

И тръгнахме на свиждане в затвора.
В същия затвор, в който само преди няколко години правехме литературни четения заедно с Реджеб. Сега синът му остриган, затворен в себе си, упорит като баща си стоеше пред нас и се опитваше за скрие ужаса в очите си.

Тогава хвърлих всички сили да издам посмъртната книга на Реджеб. Събрах всичко, което той ми беше дал и което имаше Джемиле - повечето от стихотворенията бяха написани на български език. Книгата излезе през 1981 година в издателство „Хр.Г.Данов" - Пловдив. Трябваше да се вдигне шум, трябваше да се види какъв поет си отиде, за да се опитаме да смекчим при­съдата над сина му.

Тогава в Бургас на мястото на Георги Томов за секретар по идеологията беше избран Петър Пейков. Бяхме близки приятели с Петьо и такива си останахме до днес, въпреки всички превратности на времето. Той беше „мой набор", скромно и тихо момче, с две висши образования, философ, сантиментален и добър по душа. Позна­вахме се вече 15 години и благодарение на него по-късно успявахме да поставим в Бургаския театър много от забранените за други театри пиеси.

Петьо ме извика в комитета, в кабинета си, на дискретна среща... Там ме чакаше човек от ЦК така и не помня името му. Отговарял за малцинствата. Прочел книгата на Реджеб. Бил силно впечатлен. Обеща да направи всичко възможно да намалят присъдата на Ердинч. Тръгнах си ок­рилен. Два дни по-късно (не знаех, че и кабинетите на секретарите се подслушват) ме извика Васил Ангелов - шеф на отдела в ДС за хората на изкуството. Така вече се казвало Шесто управление. Посъветва ме уж приятелски: „Престани да се занимаваш с Ердинч Кюпчю. Имаме сведения, че в затвора е говорил против др. Тодор Живков и е писал стихове с антипартийно съдържание." Докато се опомня, прехвърлили Ердинч в Старозагорския затвор. Вече като политически затворник.
 
Пишеше ми писма, изпращаше ми стихове. Джемиле се беше превърнала в пътуваща сянка между Бургас и Стара Загора. Един ден Джемиле дойде вкъщи разтреперана. Влезли в апартамента й, докато я нямало, инсценирали кражба и отмъкнали всички произведения на Реджеб на турски и български. Поискахме обяснение от службите - отрекоха. След време върнаха нещата с наивното обяснение, че били намерени в някакъв влак, в някакъв човек искал да ги изнася за Турция. Джемиле ми довери, че всъщност има втори екземпляр от всичко, което Реджеб е писал един роман, една пиеса и много, много стихотворения. Пазела ги на най-невероятното място - на балкона под някакви натурии.

Започна така нареченият възродителен процес. Голямото прекръщаване. Всички български турци трябваше да си сменят имената и фамилиите. Джемиле прие името Ася, а Ердинч (вече излязъл от затвора) - Емилиян. По-малкия Юнал прекръстиха на Юлиан. И по изключение им разрешиха да запазят фамилията Кюпчю, но вече с едно прибавено ,.-ев".

И така Емилиян Кюпчиев - бивш затворник, син на поета Реджеб Кюпчю, отпечата първите си стихотворения в бургаския вестник. Намери си момиче, дълго време не му даваха работа в сис­темата на туризма и пак трябваше да ходя в милицията при самия началник Андон Мухтаров. Джемиле работеше като учителка, но вече в едно турско село, доста далече от Бургас, преподаваше български език и водеше със себе си малкия Юлиан - слабичко, болнаво, наплашено дете.

Веднъж тя пристигна в театъра със същия този Васил Ангелов от Шесто управление. Беше абсурдно и смешно - той упорито я наричаше Ася, а аз - Джемиле. Съобщили по турското радио, че цялата фамилия на поета Реджеб Кюпчю е избита и Ася (Джемиле) трябвало да напише писмо до ООН, че е жива и здрава - тя и децата. Съгласила се, но само ако това бъде в мое присъствие. „Няма да направя нищо лошо против паметта на Реджеб, нали? - попита ме тя. - Все пак наистина сме живи."

Голямата екскурзия през 1989 година беше всъщност и голямата трагедия за българските турци. Те масово напускаха родни домове, изоставяха покъщнина, продаваха на безценица добитъка си. Повечето плачеха, като се изселваха. Всъщност никой не ги гонеше, освен унижението,и разбира се - турската пропаганда ги засипваше с примамливи обещания.

Джемиле се обади един ден - беше лятото на 1989-а.
Решила да тръгва и тя. „Защо, Джемиле?" „А защо да стоя тук ?  Реджеб, ако беше жив, щеше да тръгне..." Дали щеше да тръгне Реджеб, не знам. Той беше борец, не се плашеше от нищо и едва ли щеше да се спасява, чрез бягство.

Разделихме се на улица „Ботев", пред оптическия магазин. Помня много ясно решителното й, изопнато лице. Една жена - погребала две деца и съпруг. Можеше ли да подозира тогава, че седем години след това ще погребе още едно дете - Юнал. Там, в Истанбул, вече студент, умен и интелигентен, преживяваш по някакъв свой начин съдбата на нещастната си фамилия. Вторият Юнал, кръстен на покойния си първороден брат.

Преди да се случи тази нова трагедия, имах едно тайно писмо от Ердинч, пуснато в пощенската ми кутия от неизвестно лице. Беше още първата година след заминаването им. Джемиле била там учителка. Юнал учел, а Ердинч работел в едно кафене - чистел и миел. Бяха чели негови стихове по „Свободна Европа".  „Бате Недялко, не мога да свикна с турския език. Мисля и пиша на български".

Написах една голяма статия за Реджеб през 1990 година в „Отечествен вестник". Казваше се „Как ще живеем оттук нататък." По неведоми пътища тя попаднала в Джемиле и най-после получих писмо и от нея.
Ето откъси от това писмо:

Здравей  Недялко,

Преди да замина за Турция, обещах да пиша. Дълго чаках нещата да улегнат, за да мога да ги опиша по-точно. Статията „Как ще живеем оттук нататък" попадна и в моите ръце. Мъжката дружба, която съществуваше между теб и Реджеб - тя е жива и до днес. Болката по Реджеб продължава, където и да съм. Останах вдовица, ненавършила 40 го­дини, а децата ни - сираци.За мен той е жив, жив ще остане и до края на живота ми.
До мен достигат слухове, че се издирват убий­ците на Реджеб. Уверена съм, че всичко ще се открие. Реджеб не почина, той беше убит. в това съм уверена, както и в това, че произведенията бяха отмъкнати от органите на МВР. Едно не знаеха те, че всичко, което пишеше Реджеб, беше разпръснато на няколко места. Недялко, с теб искам да споделя радостта от това, че Реджеб е приет от турската интелигенция. Във връзка с 15-годишнината от смъртта му се отпечата цяло списание за живота му и спомени, разказани от близки. Изпращам ти това списание, макар че не разбираш турски.


Искам да ти превела само това. което пише във вестник „Хюриет".


„Произведенията на следните чужди писатели ще се изучават в училищата:

Азербайджан - Бахтияр Вахатаде, Цжеяил Мехмед Кулизаде
България - Реджеб Кюпчю
Казахстан - Айас Исхаки
Киргизстан - Чингис Айтматов
Узбекистан - Сюлейман Чолпан
Туркменистан - Ата Атаджаноглу"

В същия вестник пише, че произведенията на Назъм Хикмет и Азис Несин все още няма да се изучават от учениците. Всъщност произведенията им се печатат, пиесите на Азис Несин се игра­ят.

С Азис Несин се виждаме. По-точно го посещаваме с Юнал. Наскоро го оперираха от сърце. Може би утре ще идем да го видим пак.

Недялко, аз продължавам. Старая се преценката, дадена ми в Бургас, като атестация от др.директор: „Джемиле е тиха, скромна и работлива", да продължа и тук. Миналата година инспекторите посетиха часовете ми и дадоха оценка 96(оценките тук достигат до 100). Това е една отлична оценка. Юнал кандидатства за университета с английски. Иска да продължи моята професия. На 21 юни има изпит. Ердинч е добре. Работи с братовчед си. Жена му също работи. Миналото лято направихме сватба.До 5 юни сме на работа. Може би след изпита на Юнал ще дойдем в Бургас. Иска ми се да продам апартамента, за да купим друг в Истанбул. Уверена съм, че годините, през които съмработила там, ще бъдат признати. Има 3500 учители, изселени от България, да не говорим за другите. Всички ние бяхме пропъдени. Ние не напуснахме страната. Тя ни напусна.

Недялко, не мога да кажа, че живеем зле, защото сме по-добре от това, което бяхме.
Преди да завърша, моля да ме извиниш. Часът е 2. Мислите ми са уморени. Утре започва друг ден. Нека този ден бъде светъл за вас, за нас, за всички хора в света.
Приемете нашите поздрави!


Джемиле
17 май 1992 г.

Минаха още цели 14 години. Юнал отдавна го няма. Ердинч издаде една книга стихове в България. Джемиле идва всяка година на гости при сестра си в Бургас. Прекарала два инфактa, претърпяла операция на сърцето, но жизнена и непоклатима. Пенсионерка. Със запазена фигура, със свежо лице. Реджеб Кюпчю е голям български поет независимо на какъв език пишеше. Поезията му беше родена на българска земя, той изживя целия си кратък живот тук, дедите и децата му бяха родени тук, приятелите му бяха българи и той самият се чувстваше българин. Мъчно ми е, че там  в Турция, в страната, в която никога не беше стъпвал, той е по-познат, отколкото тук.

Това издание на стиховете на Реджеб е и мои личен празник.
Благодаря на издателя. Благодаря, че най-после поезията на Реджеб Кюпчю ще достигне до българските читатели.

 

Internet explorer  800x600